Прегледът на Сони за 2015-та

    2015-та беше наситена с неочаквани събития, които ни накараха да се замислим дали има само един епицентър или по-скоро дали ние сме част от всичко. Наблюдавахме случващото се от източноевропейското си сравнително спокойно ъгълче и на моменти започвахме да се настройваме едни срещу други, защото не отворихме сърцата си за изслушване, когато светът грееше в цветовете на различни знамена. Всички бяхме активни в изразяване на позиция и в отблъскване на чуждата. Грешахме, но искам да се концентрирам и върху положителното: също бяхме прави заедно. Бяхме прави да се страхуваме за международните събития. Бяхме прави да недоволстваме за случващото се в нашата държава. Бяхме прави да простестираме и да заставаме заедно срещу омразата, която се стоварваше върху малка част от обществото ни. Вълнувахме се заедно. Да, 2015-та беше вълнуваща. Но няма да си позволя да говоря от ваше име.
    2015-та ми даде уроци, които пребориха някои от досегашните ми убеждения. Останах приятно изненадана от хора, които си мислех, че познавам. Те ме допуснаха до себе си и разбрах, че мнението ми за тях е било грешно.
    Разбрах също, че е грешно да изпитвам ненавист към една държава, към хората й и към културата й заради политически режим, отишъл си още през 1989-та година. Да, говоря за Русия, от която съм страняла в смелите си пътешественически мечти, защото считах, че комунизмът е разял всичко. Оказа се, че там срещнах едни от най-прекрасните млади и ерудирани хора и имах възможността да се докосна до култура, която винаги тайно съм ценяла и обичала. (Време е да започнете да разграничавате Путин от руския народ.)
    Знаете ли, когато прекалено дълго гледаш снимки на някоя световна забележителност и я видиш на живо след време, тя ти се струва като макет, като нещо нереално. Затова публикувам тези мои снимки със смелата мисъл, че мечтите могат да се сбъднат, а най-прекрасното е, че не знаеш кога и как. И, когато си мислиш, че си в открито море с отчаяна нужда да акостираш, и чувстваш отсъствието на каквото и да било вдъхновение, спасението е там и те дебне зад ъгъла на непредсказуемия живот.
    Открих нови приятели, с които сякаш се познавам от години и мога да им споделя преживяванията си, мислите, вълненията. Благодаря ви!
    По пътя си срещнах нови предизвикателства, амбиции, хоризонти и сили, които да овладявам.
    Видях как всички викаме отчаяно за мир без да сме го постигнали вътре в себе си. Натъжавах се при всеки опит за продажба на доброта, морал, ценности.
    Ужасявах се, когато хора без знания и усещания високомерно хвърляха кал в очите ни, казвайки, че това е изкристализирана вода на правилното, красивото, изкуството. А още по-страшното беше, че други грабеха с пълни шепи от тези измами и се подиграваха на непосегналите към същото.
    Имаше моменти, в които, когато затварях вратата от вътрешната страна, бях най-щастливият човек за това, че съм оцеляла след изсипана злоба на объркания свят. Свят, толкова красив, но понякога до болка черно-бял като в нямо кино – лош филм без почитатели, режисьор, озлобен срещу собствената си некадърност.
    От Шарли до Батаклан, от убитите кенийски сту

денти до сваления руски самолет, през състраданието, толерантността, недоверието, страха, кръвта, цветовете на дъгата и запалените свещи – ако някой ми беше казал, че всичко това щеше да се случи за една година, никога не бих му повярвала. Случи се. 2015-та се случи и всички ние бяхме сценаристи – всеки със своето изречение, дума, запетая, точно, многоточие.
    И след всичко случило се се надявам, че вътрешните ни светове не са изгубена между петолинията музика.
    Направи 2016-та такава, каквато искаш да бъде. 

Снощи беше премиерата на "Изкуството на комедията" по Едуардо де Филипо с режисьор Мариус Куркински. И не, не е комедията, която ще ви разтовари след работа или след лекции, а комедия, която ще ви накара да се замислите, даже да се натъжите. Парадоксално ли? По-скоро невероятно. Невероятна режисура, невероятна игра, невероятен екип. Представление, което ме върна 13 години назад. Преди 13 години Мариус беше поставил същата пиеса, но на сцената на Драматичен театър - Пловдив и все още помня актьорите, декорите, магията, завладяването. Неща, които те разтърсват, които остават с теб завинаги.
Благодаря за радостта, която ми достави снощи екипът на МГТ "Зад канала". 
Отидете да гледате това, представление, ходете на театър и не забравяйте, че отсрещният ви може да е.... актьор. smile emoticon

Да държим или да удържаме?

Мисля, че тероризмът не е действието, а резултатът. Резултат от омраза към "скучния" мир, "утопичната" любов, "смешното" състрадание. Омраза, която вече уби надеждата, защото всички знаем, че докато има хора, жадни за власт и кръв, ще има терор. Тези същите хора посегнаха на Европа - старият континент, където невъзможното е възможно, като например немците да не са мразени заради Втората световна война. Континентът, в който народите са приятели, които се шегуват помежду си, но се и подкрепят. Завидяха на Европа, защото тя умее да съчетава, ред, дисциплина, откровеност, взаимопомощ, уважение. Позволява ти да пътуваш, да не чакаш на граници, да общуваш свободно, независимо от политически принадлежности, религия, мироглед, националност. Студентите имат правото да учат, където и каквото пожелаят, подпомагани от стипендии. Европа - тази, която даде на света едни от най-великите личности, най-големите открития, най-завладяващите произведения. Епохи след епохи - културни, еволюционни. Толерантна беше тя, но сега толерантни ли са към нея? И не прозорливите европейци са виновни за това, а дърпащите конците на машината: "Елате, ние ще ви помогнем."
Искам да вярвам, че след време няма да се разхождам в стари градове с разрушени катедрали. Искам да вярвам, че ще откривам миризмата на френски багети, немска бира, италианска пица...
Готови ли сме да бъдем патериците на пострадалата Европа?
Възможен ли е по-добър свят, ако ние сме Атлас?

Искам да помогна, но не мога или не знам как. Париж, който познавам, е окървавен, но ще продължава да бъде сърцето на милиони.
Франция - една голяма и велика държава, която обичам безкрайно много. Тя трябва да бъде силна и свободна, както винаги! 
С вас съм, мои френски приятели!
Това, което оставих пред входа на Френския културен институт в София - обръщение към френския народ и свещ.
А, и искам да видя дали всички онези, които осъждате начините за моралната ни подкрепа, ще влезете в армията, за да се биете наистина срещу тероризма.
https://www.youtube.com/watch?v=W4DTYmmTsyQ
‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparis‬ ‪#‎prayforparis‬

"Жалки и смешни сте" казаха ни те...

За първи път ме наричат "жалка" и "смешна", когато правя нещо от солидарност. Когато съм с ясното съзнание, че не помагам, но искам да покажа, че ме е грижа. "Жалка" и "смешна", защото получих SMS от приятелите ми, французи, които ми обясниха, че тази вечер всяко френско семейство ще постави запалени свещи на прозорците си. Искам да бъда "жалка" и "смешна" в очите ви, драги сънародници - националисти тип Волен Сидеров, които, обиждайки мен, обиждате всички останали държави по света, които са съпричастни към френската трагедия. С тези същите думи - "жалки" и "смешни", вие се подигравате, драги сънародници, с нещо, което може да се случи на вас, вашите семейства, вашите приятели, хората, които обичате. "Жалка" и "смешна" съм, защото не съм в армията, не знам как да боравя с оръжие, не знам как да се бия, не съм политик или обществена личност и не знам как да раздам правосъдие. Такава съм, защото съм франкофон по рождение и едни от първите ми думи бяха на френски език - на тях ме научиха баба ми и дядо ми. Да, ще продължавам да бъда такава и винаги ще виждате да пиша за Франция. А вие, драги сънародници, какво правите, когато разберете последните новини за терор и ужаси в някоя точка на света? Не публикувате ли във Фейсбук? А, да, забравих. Вие не сте "жалки и смешни", защото все по-добре се справяте във войната срещу тероризма.

Je suis!

Париж, който познавам, и който обичам, е прекарал безсънна нощ, отново. Но се надявам безсънните му нощи тепърва да не предстоят. Гледам клипове в Интернет, снимани в квартали, в които не съм се разхождала, а съм летяла от радост, че съм там. Париж, за който писах преди два месеца, сега е окървавен за втори път. За втори път ще отидем и ще сложим запалена свещ на входа на Френския културен институт в София. Знаем, че не помагаме. Искаме, но не можем или не знаем как.
Тази вечер всяко френско семейство ще сложи на прозорците си запалени свещи в знак на солидарност към семействата на загиналите. Всички още дълго ще помним тази дата, а после ще станем свидетели на още по-кървави атентати. Да, убедена съм, че ще има още, защото това не е нито от вчера, нито от днес. Кои ще са утрешните герои? Какво завещаваме на историята и защо не се учим от нея?
Знам какво се случва.
Деца питат родителите си: „Мамо, защо тази жена носи забрадка? Това оръжия ли са? Ще се случи ли тук това, което се е случило в Париж? Какво викат онези хора? Тате, доброто винаги побеждава, нали? А защо нямаме вълшебни лампи, като онази на Аладин, за да си пожелаем всичко да е по-добре?” И сигурно родителите отговарят: „Не е прилично да питаш така за жената. Тя е мюсюлманка. Да, мамо, това са оръжия. Не, не се бой, няма да се случи. Не знам какво викат, ама и ти викаш, нали? Ето, трябва да говориш по-тихо. Да, тате, разбира се, че доброто побеждава. Ами, вълшебна лампа има само Аладин.” Родители, които се опитват да повярват на лъжите си. Които се страхуват повече от децата си. Които се надяват дъждът от въпроси да спре, защото провизиите им от отговори не са безкрайни като провизиите на терористите.
Хора, които викат „Аллах е велик!” и убиват други хора. Аллах един ли е? Или има много богове? Боговете разделени ли са на партии и държави? Дали Аллах и нашият Господ се бият? Ако е така, значи функциите на дявола са иззети от иконите, които целуваме. Ами ако Господ е един за всички? А дали всичко, което се случва не е наказанието Му за религиите, които създадохме? Религиите, които не само ни позволяват, но и ни задължават да убиваме.
Защо не мога да си представя свят без войни?

‪#‎jesuisfrançaise‬ ‪#‎jesuisparisienne‬

Как ще се справиш в този живот?

    Отдавна се отказах да броя колко пъти ми е казвано: „Детенце, как ще се справиш в този живот? Не, абсурдно е, няма да се справиш!”. Отказах се и да чувам тези реплики, защото абсурдното е не как ще се справя, а защо в стремежа си към защита, родителят несъзнателно кара детето си да се страхува.
    Сигурна съм, че не съм единствената, която е чувала това докато от друга страна някой настоява: „Оставете младите, знаят какво да правят.”
    Две родителски грешки дотук.
    Първата е, че натякваш на детето си, че няма да се справи в живота, защото е заплес или първосигнално, или и двете за пълен комплект. Родителю, забравил си времето, когато си бил на 20 и също си вършел необмислени действия? Ами, припомни си, защото никак не е гот да правиш нещо, докато някой се е надвесил над теб и ти налага, че си неподготвен. А теб кой те е подготвил? Уви, никой не се ражда с инструкции за правилно ползване на живота.
    Втората грешка е да си оставиш „говедото да пасе”, защото то със сигурност има инстинкти за оцеляване и няма да се нуждае от съвет, докато с жената искате да „подишате”. Родителю, сега си представи, че си на 18, искаш да направиш нещо “запомнящо се”, знаеш, че на родителите ти им е все едно какви ги вършиш и затова свършваш със счупен крак в Пирогов. Идват и ти казват: „Защо правиш така?”, а ти си казваш наум: „Защото си пиехте ракията със съседа и ДПС са по-важна тема от мен.”
    Заключение: родители, избягвайте крайностите.
    Детето ви ще се справи в живота така, както вие сте се справили, но няма да е зле, ако разговаряте с него и го възпитате да споделя. Опит се краде. Затова не се опитвайте да скриете миналото си – със сигурност има какво да се научи.
    Тъжното е, че тези, които сме чували изказвания като „Няма да се справиш!” някой ден ще бъдем същите любящи и предпазващи родители със същите заучени фрази, вече залегнали в психиката ни.
    Ще се справим в живота. Ще падаме, ще се нараняваме, но ще ставаме и продължаваме. Като вас, родители.